ОБИЧАТЕ ЛИ СТЮАРДЕСИ :: АВАРИЙНО КАЦАНЕ

Постинг

Обратно към блога | Следващ постинг

01.05.2011 06:42 - АВАРИЙНО КАЦАНЕ

Автор: dianav340 Категория: Забавление

Прочетен: 4300 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 15.05.2011 08:31

АВАРИЙНО КАЦАНЕ През 70-те години Авиокомпания Балкан покриваше десетки далечни дестинации до Европа, Азия и Африка. Самолетния парк се състоеше изцяло от съветски машини, които макар и некомфортни за пътниците летяха безаварийно и рядко проявяваха сериозни дефекти. Линията София –Лагос – Хараре беше една от най-тежките, изпълняваше се веднъж седмично и билетите винаги бяха продадени месеци напред. В зависимост от престоя в Лагос полетът можеше да продължи между 14 и 18 часа, което трудно се издържаше дори от най-опитните екипажи. Преумората и жаждата за сън понякога надделяваха и членовете на кабинния състав имаха право да почиват по двадесет минути на смени. Този път и при излитането от София нямаше голямо закъснение, но въпреки това, при пилотите вече се чувстваше настъпваща умора. Времето беше ясно, нямаше силен вятър, предизвикващ турболенция, по небето грееха ярки звезди. Мъжете в кабината се опитваха да преодолеят еднообразието на полета с двойни кафета и обсъждане на последните мачове. Беше един часа след полунощ. Голямата метална птица току-що бе излетяла от Лагос след двучасов престой и бавно набираше височина. Дългите крила се подгъваха под тежестта на двигателите и издаваха неприятен стържеш звук. Елероните прискърцваха при всяко по-рязко движение. Почти всички пътници дремеха в претъпканите салони изтощени от жегата. Липсата на добре охлаждащ климатик и достатъчно кислород, така присъщи на руската техника, съвсем ги беше омаломощила. Светлината в салоните бе приглушена и само табелите на аварийните люкове изпъкваха с ярките си неонови надписи. В кухнята при стюардесите цареше слабо оживление. Старшата Петя Стоянова, висока и атрактивна брюнетка, разпалено разказваше кои ресторанти трябва да посетим на всяка цена по време на шест дневния престой в Хараре. Нахакана и уверена, тя винаги излъчваше сигурност и самочувствие, които даваха усещането на по-младите стюардеси като мен, че може да се справи във всяка ситуация. Това водеше до спокойствие по време на полет, респект и чувство на уважение към нея. Имаше стюардеси с дълъг стаж, които в нестандартни и трудни ситуации не умееха да реагират адекватно и предприемаха нелогични действия. Петя решаваше всичко със замах и лекота. С нея се летеше леко и приятно, умееше да създава приятна атмосфера и това се отразяваше благотворно и на пътниците и останалите членове от екипажа. По време на дълъг нощен полет дори изпращаше някоя от стюардесите от време на време да говори на летците в кабината,”за да не заспят” както казваше тя. Затова и сега, когато излитайки от Лагос, пред нас предстоеше един още 4-часов полет тя беше инициирала вълнуваща тема за ресторантите в Хараре. Това ни караше да правим оптимистични планове за тяхното посещение и да не мислим за предстоящите още няколко тежки часове в самолета. От време на време някой сънен пътник идваше до кухнята за напитка или кафе и неусетно се включваше в приятния разговор. Изведнъж самолетът сякаш спря, рязко се разтресе и започна екстремно снижение. Пукотът на крилата се усили. От кабината се обадиха, че поради технически причини се налага аварийно, непредвидено кацане в Кутуну, столицата на Бенин. Поради военно положение там ни предупредиха да информираме пътниците, че слизането и напускането на самолета е абсолютно забранено. Със свити сърца си дадохме сметка, че така полетът може да надвиши двадесет часа и да се превърне в изтощителна агония за нас и пасажерите. Не разполагахме с излишни закуски и напитки. Ледът беше на привършване. Беше към три сутринта, все още тъмно и температурата на пистата достигаше 42 градуса. Самолетът се приземи меко и безаварийно, бавно потегляйки по централната рульожка. Странични мигащи светлини очертаваха посоката към сградата на летището. То изглеждаше зле осветено, мрачно и безлюдно. Черна африканска нощ обгръщаше силуетите на заобикалящите ни палмови дървета, чиито сенки плашещо падаха върху паркиращият фюзелаж на самолета. Някъде от мрака се появи стълба и бавно започна да се приближава. Когато отворих вратата ме връхлетя гореща струя влажен въздух с мирис на разтопен асфалт от пистата. С ужас видях, че към нас форсирайки се приближават военни камиони от които изкачат въоръжени до зъби черни мъже. Те плътно наобиколиха самолета. Всеки един от тях държеше оръжие насочено право към нас. За пилотите пристигна специална военна газка, която да ги отведе до сградата на летището. Пътниците разсънени, някои изплашени и притеснени, други ядосани и агресивни, ни заляха с упреци и въпроси. Поради липса на земно захранване нямаше климатик и температурата в тясното пространство на самолета достигна неизмерими стойности. В салоните се усещаше силно напрежение, гняв и страх, примесен с ужас. Чу се плач на деца. По стълбата тичешком се качиха няколко войника и заеха позиции до основните изходи. Старшата стюардеса Петя не загуби самообладание. Веднага нареди да раздадем напитки с останалия лед на пътниците и ние започнахме да подготвяме количките. Енергично даде указания на малкото правостоящи пасажери да седнат и двете с нея започнахме да сервираме в първи салон. Хората се успокоиха и освежиха от студените напитки. За всеки Петя намираше подходящи думи и с усмивка разведряваше напрегнатата атмосфера. Побутвайки пълната количка неусетно стигнахме до аварийния изход, където стоеше въоръжен до зъби дребен войник с каска, която беше твърде голяма и странно се бе нахлупила върху цялото му чело. Под нея се подаваха две живи черни очички, които ни гледаха изпитателно и строго. Цялото тежко въоръжение не кореспондираше с дребния му ръст и заедно със смешната каска той изглеждаше твърде комично на фона на създалата се ситуация. Гледката неочаквано ни повиши настроението и едва се сдържахме да не се разкикотим. Петя тихо ми пошепна: - Питай го този пъпеш дали ще пие нещо! В този момент под очичките се показа една голяма белозъба усмивка и малкото войниче каза на доста приличен български език: - Аз не пъпеш и всичко разбира. Учил пет години АОНСУ в България. Пие швепс лимон. В този момент околните редове с преобладаващи български пътници избухна в смях. Дребният войник също бурно се разсмя. Махна каската и изпи жадно предложената напитка. Разказа на развален български колко му липсва българска сливовица и как му се иска да си хапне карловска луканка. Някои пътници веднага се заровиха по багажниците и заизмъкваха шпеков салам, парчета луканка и саламурено сирене. Други започнаха да го потупват братски и разпитват за семейството. Случката се разнесе за секунди в целия самолет и даже сред останалите присъстващи на войници, които я приеха с не по-малко чувство за хумор. Заразителния смях създаде неочаквано една прекрасна и неповторима атмосфера на борда в самолета. Изведнъж изчезнаха напрежението, жегата и всички се почувствахме близки. Някои от пътниците помолиха войниците да се снимат с тях и те с радост се съгласиха. Стреса и умората бяха заменени с бурно оживление и весела глъчка. След отстраняването на повредата затворихме вратите и самолетът тръгна да рулира по пистата. Долу, на перона ни махаха сърдечно нашите нови приятели. В тъмнината блестяха техните широки бели усмивки, закривайки гледката на пушките с метални дула.

Нагоре